Надбягване със Слънцето

Планинските възвишения в Сиера Мадре "Надбягване със Слънцето" Така научният работник и пътешественик М.Стингъл озаглавява една от главите в книгата си „Индианският бегач”, в която разказва за индианците от преди 2000 г., и по специално за племето тарахумари. В книгата е проследена тяхната почит към боговете и за свързаните с тяхната религия практики, продължение на които днес са много наши любими спортове, като баскетбола, футбола, бягането на дълги разстояния и др. В столицата на мексиканската република от време на време пристигат хора от планините на Сиера Мадре, които носят вести за фантастични индиански бегачи, принадлежащи на племето тарахумари. Авторът на книгата открива сведения за това племе в изследванията на Йозеф Нейман. Той е йезуит и преди повече от 250 г. се отправя към Америка, след въстанието, което индианците вдигат против мисионерите от сдружението на Иисуса и техните помощници в Северна Америка и в кралството на Нова Кантабрия. Нейман живее в страната на тарахумарите повече от петдесет години и там преживява редица нападения от индианските въстаници, които от време на време се опитват да се освободят от неканените бели нашественици, проповедници на чужда вяра и да ги изгонят от своите земи. Той има щастието да надживее повечето от своите братя йезуити и като се завръща в родината си написва и издава книга си, посветена на племето на тарахумарите. В началото на двадесети век към вътрешността на Сиера Мадре се отправя и изследователят Карл Лумхолц, норвежец. В продължение на шест години той изследва планините и посещава непознати до тогава племена, между които разбира се и това на тарахумарите. Както вече споменах по-горе, това племе удивлява пътешествениците си със своите невероятни умения и най-вече със своята издържливост. Днес туземното население изкарва препитанието си от примитивно земеделие, като отглежда пшеница, фасул и ходи на лов за пъдпъдъци, диви пуйки и елени. В мексиканските низини индианците продават дървен материал от прекрасните гори на Сиера Мадре, които са главното им богатство. Живеят изолирано, а за тяхното здраве и за душите им се грижат магьосниците –„овируаме”. Те са шамани-лечители и заедно с местните началници – „сириаме” играят важна роля в обществения и културен живот на местните жители. Голяма част от техните обряди са свързани със състезанието. Състезанието е в основата на провеждането на обредните церемонии и затова, преди то да започне се извършват множество ритуали, които да предпазят индианските бегачи по време на трудното изпитание от злини и от вредната „магия” , естествено приложена им от техните съперници. Това състезание на практика е надпревара за издържливост – вид маратонско бягане. В нощта преди него магьосникът бди над бегачите, които прекарват последните часове преди началото в една колиба в средата на селото. Пречиства със заклинания основните атрибути и дрехите на състезателите. Към атрибутите спадат пръчка и дървено кълбо /то се изготвя от дъбово дърво/. Още преди изгрев шаманът на селото напомня на състезателите, че трябва да бягат, така, както Слънцето по небосвода. Подобно на Слънцето, което никога не спира своя златен път, така и състезателят не бива да спира. Ако състезателят спре, имайки у себе си дори и капчица сила, ще спре и Слънцето и земята на тарахумарите ще потъне в мрак. Състезанието има начало, но няма определен край. Играчите спират, като падат от умора и изтощение. Съвсем естествено победител е онзи, който успее най-дълго време да се задържи на краката си. Освен продължителността и огромния път, който бегачите изминават, те трябва да спазят едно важно условие. Участниците не тичат с „празни ръце”, както обяснява Стингъл в книгата си, а са принудени да търкалят пред себе си дървеното дъбово кълбо, като при това си служат с тояга. Усилията, които полагат участниците са наистина огромни, защото дървеното кълбо не бива никога да спира. Пръчката е дълга един метър. Интересното е, че на някои места състезателите вместо да удрят кълбото с пръчка просто го ритат. Ако бегачът изгуби кълбото, бива елиминиран от състезанието. Тези състезания са наречени от индианците „рарапипама”. Ако някой от бегачите откаже да се включи в него, губи завинаги уважението на хората от селото. За участие се избират най-издържливите, а подготовката за този ритуал започва от най-ранна възраст. Говори се още, че по стръмните склонове на планината, там , където не може да се изкачи дори и коза, индианецът – тарахумар ще успее. В самото състезание участват два отбора от различни области. Преди неговото начало шаманът на селото на отбора-домакин хвърля пред състезателите дървеното кълбо. Те го поемат умело и хукват с босите си крака след него. Понякога тичат десетки, дори стотици мили в името на тържеството на Слънчевия бог, който дава своята светлина на хората. Неминуемо Слънцето заема важно място в религиозните представи на планинските индианци. По всяка вероятност, това кълбо символизира небесното светило, което неуморно всеки ден изминава своя път на небосвода, дарявайки хората със своята благодат.